Инославие и иноверие: Окултизъм

Нестинарството - култ и духовна същност

Нестинарската общност представлява своеобразна парацърковна структура и е принципно чужда на Православната църква. Като устойчива предхристиянска общност, тя е усвоила през християнския период външни елементи от християнския култ, интегрирала ги е в своята култово-обредна система и ги е подчинила на паганистичната си специфика. Усвоените външни прояви на християнския култ имат периферно значение за нестинарството и са придобили характер на ритуален декор.
Смята се, че нестинарството е християнизиран езически обред. За П. Р. Славейков обредът е християнизиран тракийски, а носителите му са българи, някои от които погърчени. Гръцкият автор Хурмузиадис счита, че нестинарството води началото си от древногръцката Дионисиева обредност. Проф. М. Арнаудов вижда връзка между нестинарството и „средноазиатския шаманизъм и неговите екстази, магии, пророчества и чудесни лекувания”.
Нестинарите се придържат към свой особен празничен календар, който задава структурата-модел на обредния им цикъл. Годината се разделя на две от най-свещените за нестинарите дни. Те са три-дневният празник на св. Константин и Елена и тридневният празник съвпадащ с дните, през които Църквата чества паметта на св. Атанасий Александрийски и преп. Евтимий Велики (18 - 20 януари). През лятото играят в жаравата на открито, а през зимата по време на тези празници се играе в свещеното огнище, намиращо се в конака им.
Нестинарската обредност се отличава от традиционно православната. Нестинарите не ходят на църква и не са набожни, не се изповядват и причастяват, не зачитат църковните празници и неделята. Най-тържествено честват най-светия за тях ден - Св. Константин и Елена.
За нестинарите нашият Спасител Господ Иисус Христос не е живо и реално присъствие. Персонификация на реалната божествена сила, която управлява техния живот, е наместникът на Бога - св. Константин, наричан Светока или Великия баща. Във вярата им Бог и св. Константин много често се препокриват.
Светокът е доминирал, а дори и досега доминира до известна степен целия живот на нестинарите и на селищата, в които обредността е подчинена на неписания нестинарски закон. В представите на огнеходците той е добър и осигурява благоденствие, щастие, добруване и мир, когато е почитан и когато не е обиждан. Редовно му се принасят жертви и стриктно се спазва обредността, свързана с култа към него. Във вярванията на странджанските нестинари св. Константин и Елена са носители на предхристиянската идея за божествата. Те трябва да бъдат ухажвани и славени, да получават дарове и жертви, за да бъде спечелено тяхното благоразположение, защото Светокът въплъщава и доброто, и злото и направлява човешките съдби. Счита се, че името на император Константин е внесено вторично в нестинарската обредност, много по-късно от епохата, когато е живял равноапостолният император.
Нестинарството не е само атрактивна игра в жарава. Огнеходството несъмнено е съществен момент, но с това далеч не се изчерпва същността му. Нестинарството е и система от устойчиви през вековете вярвания и обредни действия по нестинарския календар, които се извършват от йерархично организирана общност. Носителите на нестинарската обредност са си изградили своя организация, наподобяваща църковната, със свои места и постройки, наречени конаци, а също икони, свещени култови предмети и имущество.
Конакът е храмова постройка, която е сакралният център на обредността на нестинарите. По-старите конаци, които са се намирали в домовете на главните нестинарки, са били и средище на общността. Според схващането на огнеходците конакът е дом на божеството, в който пребивава, и бива ритуално изнасян, за да обиколи храма, за да отиде до свещения участък с извор в гората, да посети домовете на вярващите и да играе в огъня, носен от нестинарите (става въпрос за изображението на св. Константин, когото идентифицират със своето божество). В конаците най-сакралната част е огнището. Пред него се играе зимно време. В това огнище се приготвя и обредната храна на нестинарите. На 21 май там се вари курбанът, месото на жертвопринесения бик или агне.
Други атрибути, които присъстват в сакрално-култовото пространство на конака са нестинарските икони. Отношението на нестинарите към иконите е забелязано от изследователите отдавна и е определяно като отношение „като към идоли”. В нестинарските икони гръцкият автор Хурмузиадис съзира очебийно отклонение от каноните на православната иконография. Една от причините, той да пледира за изкореняването на нестинарството, е същественото несъответствие на езическото суеверно почитане на иконите с православните канони и специалното отношение към иконите от страна на нестинарите като към идоли.
Несъмнено за членовете на нестинарската общност играещите в жаравата нестинари се явяват като жреци, измолващи с колективното съдействие на останалите, блага за всички от Светока. Векилинът е друга ключова фигура в нестинарската общност. Той е пазител на неписания закон и заедно с главната нестинарка способстват да се съхрани този култ в цялост и без промяна.
Поразително сходство се открива между нестинарското огнеходство и съответните практики на огнеходство, наблюдавани в съвременния шаманизъм, индуизъм и африканските езически религии. Това е допълнителен аргумент в полза на становището за езически произход на нестинарството.
Нестинарите се намират в състояние на особена духовна прелест. Това се изразява и в твърде показателния факт, че в техните вярвания липсва представата за дявола и за тях той като че ли не съществува. Тяхното божество - Светокът, е обременено с елементи на персийския дуализъм и въплъщава в себе си едновременно добрия и злия бог.
В светската литература нестинарството се причислява към фолклора, както и други подобни фолклорни обреди, свързани с честването на някои светци от църковния календар. Това създава впечатление, че подобни обреди са ако не църковни, то поне не противоречат на църковното благочестие и могат безобидно да се впишат в обсега на тъй нареченото битово християнство.
В духовно отношение обаче не съществуват неутрални явления. Необходимо е православните християни да имат предвид, че участието и дори присъствието на нестинарските езически ритуали не е безобидно. То влече след себе си съответните душевредни последствия, води до зависимост и обремененост от бесовските сили и е опасен досег с демонизма, магията и окултизма. Неразличаването на духовете е голяма опасност, за която ни предупреждава още св. ап. и ев. Йоан Богослов: „Възлюблени, не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете, дали са от Бога” (1 Йоан. 4:1).

Стефан Стефанов

Днешните носители на нестинарската традиция нямат ясно съзнание за нейната същност. Поради липса на писмени сакрални текстове и пълноценна религиозна йерархия преданието се е загубило през вековете на „скрито” съществуване под християнска външност. Някогашната нестинарска религия се е разпаднала като единно цяло и се свежда днес до обреди, обичаи и практики, чийто първоначален смисъл вече не се знае дори от „посветените” в самата столица на българското нестинарство - странджанското село Българи.
През 20-те години на ХХ век гръкоезичните нестинари (от селата Кости, Бродилово и пр.) се преселват в Гърция, където съхраняват някои важни съставки на обреда, които са поизгубени в България. Така например гръцките нестинари имат особен култ към кърпите, които могат да „заместват” иконите при играта в огъня.
В Гърция първоначално Църквата забранява практикуването на нестинарските обреди, които се поддържат тайно в селата Агиа Елени, Керкини, Лангада и пр. След Втората световна война обаче, под натиска на общественото мнение нестинарството постепенно излиза на бял свят и придобива легитимност. Днес то се практикува там в няколко селища с голям обществен, медиен и туристически успех.
У нас „последната нестинарка” баба Злата от с. Българи умира през 1970 г. Обредният цикъл обаче е съхранен, макар и да няма „автентични” огнеходки от самото село. Днешното българско „нестинарство” се свежда до голяма степен до професионално огнеходство, което се практикува като фолклорна атракция в многобройни заведения по Черноморието и из страната. Професионалисти-огнеходци играят върху жаравата и на празника на св. Константин и Елена в с. Българи. Местните хора не ги приемат за „автентични”, негодуват, че се играе за пари, но при положение, че автентичната традиция е прекъсната, приемат неизбежния компромис, защото от някогашната нестинарска религия се е съхранил само нейният най-атрактивен елемент - огнеходството - което се смята за „гордост” и върхова изява на българския фолклор (нестинарско огнеходство е, например, кулминацията на традиционния събор в Копривщица).
Българската фолклористика (например изследванията на акад. Михаил Арнаудов) и художествената ни култура (например балетът „Нестинарка” от Марин Големинов) винаги са отделяли голямо внимание на нестинарството. Те обаче не се опитват да различават духовете и да осмислят неговата отрицателна духовна природа. Единственото пространно църковно изследване на това явление е книгата, която архимандрит Методий публикува в началото на 40-те години на ХХ век „Нестинарските игри - езическа бесовщина”.

Г.Т.

E-книги